Лицето на странника, на АН ПЕРИ - вече и на български!

   Монк напусна болницата три дни по-късно. Беше укрепнал достатъчно, за да ходи сам, а и никой не се застояваше по тези места повече, отколкото бе необходимо. От една страна това се налагаше по финансови причини, но също така и заради безопасността на пациентите. Повече хора умираха от заразяване с инфекции, отколкото от болестта или нараняването, довело ги в болницата. Това му беше казано по един учудващо ведър начин от санитаря, който му бе съобщил първоначално неговото име.

Не му беше трудно да повярва. В малкото дни, които успя да си спомни, той бе станал свидетел на доктори, преминаващи от една кървяща или гнояща рана към друга; от пациенти, страдащи от малария, обилно повръщане и дизентерия, към такива с открити язви по тялото, и после обратно към първите. Мръсните бинтове и превръзки лежаха по пода и се перяха доста рядко, но въпреки всичко докторите вършеха работата си, без съмнение, по най-добрия начин, с оглед мизерното заплащане, което получаваха.
   И ако трябва да бъдем честни, те правеха всичко по силите си, за да не се приемат и лекуват пациенти, страдащи от тиф, холера или едра шарка. Ако все пак откриеха подобно заболяване впоследствие, те моментално поправяха грешката си. Клетите души биваха затваряни под карантина в собствените си домове и оставяни да умрат или пък да се оправят, ако е рекъл Господ. Там те представляваха по-малка опасност за обществото. Всеки един познаваше до болка добре черния флаг, провесен в края на улицата.
   Рънкорн се беше погрижил много внимателно за почистването и поправката на полицейската униформа на Монк, която бе доста пострадала след инцидента. Стоеше му горе-долу добре, като изключим незначителната подробност, че беше загубил част от теглото си по време на дългото възстановяване. Това обаче беше поправимо. Монк беше силен мъж, висок и със средно развита мускулатура, но от инцидента насам го беше бръснал само санитарят, така че той все още не бе виждал лицето си. Беше го докосвал с върховете на пръстите си, когато никой не го наблюдава. Усещаше го скулесто и с плътни устни. Това беше всичко, което знаеше. Ръцете му бяха гладки и нямаха вид на отрудени. По опаката им страна се забелязваха снопчета черни косми.
   Очевидно е имал само няколко монети в джоба си, когато са го завели в болницата, и те му бяха връчени при напускането му. Някой друг бе платил лечението – по всяка вероятност полицейската му заплата е била достатъчна? Сега той стоеше на стълбите с осем шилинга и единадесет пенса, памучна носна кърпа и плик, на който беше изписано името му и адрес: улица „Грефтън“, номер двадесет и седем. Вътре имаше квитанция от шивача.
   Монк се огледа наоколо, но не успя да разпознае нищо. Беше ясен ден с леки облаци, носени от топлия вятър. На около петдесет метра имаше пресечка, а едно момче почистваше кръстовището от конски изпражнения и други боклуци, боравейки доста умело с метлата. Покрай него профуча файтон, теглен от два дорести коня с удивително висока крачка.
Пристъпи надолу, чувствайки се все още слаб и леко замаян, и се отправи към главния път. Отне му около пет минути да намери свободно такси, махна му да спре и даде адреса на кочияша. Седна отзад и заоглежда улиците и площадите, през които минаваха; файтоните, някои от които управлявани от лакеи, носещи ливрея, други таксита, пивоварски платформи, коли за плодове и зеленчуци. Видя амбулантни търговци, улични продавачи, човек, продаващ прясна риба, друг – топли пироги и пудинг със стафиди. Звучеше добре, той беше гладен, но нямаше представа колко ще му струва таксито и дали ще му останат пари за храна, така че не посмя да спре.
   Момче, което продаваше вестници, викаше нещо, но те преминаха прекалено бързо покрай него и шумът от конските копита попречи на Монк да го чуе. Човек с ампутиран крак предлагаше кибрити.
Като цяло прецени, че улиците не са му толкова чужди. Не можеше да се сети имена, но му се струваше, че бе виждал това и преди.
   „Тотнъм Кърт Роуд“ – изключително натоварена – карети, платформи, коли, жени с широки поли, прескачащи боклука в канавките, две леко подпийнали и смеещи се на висок глас войничета, продавач на цветя и две перачки.
Таксито зави наляво по улица „Грефтън“ и спря.
   — Заповядайте, сър, номер двадесет и седем.
   — Благодаря. – Монк слезе със затруднение. Все още беше схванат и не се чувстваше добре. Дори и най-малкото напрежение и усилие го изморяваше. Нямаше представа колко пари да предложи. Държеше една монета от два шилинга, две монети от по шест пенса, и едно пени и половина в ръката си.
Кочияшът се замисли, след това взе едната монета от шест пенса и монетата от половин пени, сложи шапката си и потегли, оставяйки Монк да стои на пътя. Той се поколеба накъде да тръгне. Ето, че моментът беше дошъл. Момент на внезапен и завладяващ страх. Нямаше ни най-малка представа какво ще открие на този адрес – или пък кого.

Двама мъже минаха покрай него и го изгледаха с любопитство. Сигурно решиха, че се е загубил. Почувства се глупаво и объркано. Кой щеше да отвори вратата? Дали го познаваше? Ако той живееше тук, значи хората го познаваха. Чудесно! Дали бяха негови приятели или по-скоро хазяи? Беше нелепо, но той дори не знаеше дали има семейство.
Ако имаше, те със сигурност щяха да го посетят в болницата. Щом като Рънкорн идваше, то е имало кой да им каже къде е Монк. Дали полицаят беше дошъл, воден от приятелски чувства или следвайки служебния си дълг? Бяха го повикали, защото това му е работата?
Дали Монк беше добър служител, ценен в своята работа? Беше ли харесван? Всичко това беше толкова нелепо – покъртително.
   Той се отърси. Това беше детинско. Ако имаше семейство, съпруга, брат или сестра, Рънкорн щеше да му каже. Щеше да уведоми и тях за случилото се. Все пак инспекторът искаше да разбере колкото може повече неща. Монк се сепна и се върна към настоящето. Сега трябваше да проучи всеки един детайл, за да успее да запълни липсващите елементи от пъзела в живота си. Първата стъпка бе да почука на затворената тъмнокафява врата, пред която стоеше.
Вдигна ръка и похлопа. Изминаха няколко ужасно дълги минути, изпълнени с безброй жужащи въпроси в главата му, преди вратата да отвори една едра жена на средна възраст, облечена с престилка. Беше с чиста, гъста коса, събрана небрежно отзад на тила. Лицето ѝ излъчваше великодушие.
   — Боже! – възкликна тя. – Да пукна, ако това не е завърналият се мистър Монк! Тъкмо казвах на мистър Уорли рано тази сутрин, че ще трябва да пусна други квартиранти във вашия апартамент, ако не си дойдете скоро, колкото и да не ми се иска. Но Господ е решил да живеете. Имам предвид това, че Рънкорн намина наоколо и спомена, че сте претърпял инцидент и сте смъртно ранен, и сте в една от онези болници. – Тя се прекръсти. – Господ да ни пази от подобни места. Вие сте първият човек, който виждам да излиза оттам сам, на собствените си два крака. Да ви кажа честно, всеки ден очаквах да дойде вестоносец и да ни съобщи, че сте умрял. – Тя извъртя лицето си и го разгледа внимателно. – Смятам, че все още изглеждате доста зле. Влизайте, ще ви приготвя нещо наистина вкусно. Сигурно сте умрял от глад. Смея да се закълна, че не сте хапвал нищо свястно, откакто излязохте оттук последния път! Денят, в който ви видях за последно, беше студен като сърцето на господар в приют за бедняци! – Дръпна припряно огромната си пола и го покани да влезе.
Той я последва през облицован с ламперия вестибюл, по стените на който висяха сантиментални картини. Качиха се по стълбите към просторна площадка. Хазяйката извади връзка ключове от пояса си и отключи една от вратите.
   — Предполагам, че сте загубил ключа си, иначе не бихте почукал. Това е причината, нали? – обърна се с лек укор към него.
   — Имал съм собствен ключ? – попита Монк прибързано, преди да осъзнае как всъщност това го издаде.
   — Бог да ни е на помощ! Разбира се, че имахте! – изненадано каза тя. – Нали не смятате, че щях да ставам и лягам по всяко време на нощта, за да ви посрещам и изпращам? Божието чадо има нужда от сън. – Обърна се и го погледна. – Изглеждате сериозно болен. Сигурно сте преживял нещо наистина ужасно. Отидете да седнете, а аз ще ви донеса вкусна, топла храна и нещо за пиене. Всичко ще бъде наред. – Тя изпуфтя и оправи набързо престилката си. – Никога не съм харесвала онези болници. Обзалагам се, че по-голяма част от хората там умират от глад. – Възмущавайки се от мисълта и потрепервайки с всяко мускулче под черната си тафта, тя изхвърча от стаята, оставяйки отворена вратата след себе си.
   Монк направи няколко крачки и я затвори, след което се обърна с лице към помещението. То беше доста просторно, облицовано с тъмнокафява ламперия и зелени тапети. Личеше си, че мебелировката е доста употребявана. В средата имаше масивна дъбова маса с четири якобински стола, декорирани с красива дърворезба. Бюфетът на отсрещната стена беше от същия вид, макар Монк да не знаеше за какво служи; нямаше никакви сервизи по него, а когато отвори чекмеджетата, не откри нито прибори, нито каквото и да било друго. В най-долното чекмедже обаче имаше покривки за маса и салфетки, скоро изпрани, изгладени и добре сгънати. В стаята видя също едно малко дъбово писалище с две плитки чекмеджета. Срещу по-близката стена, до вратата, бе поставена красива етажерка, пълна с книги. Част от обзавеждането? Или лично негови? По-късно щеше да разгледа заглавията.
   Прозорците бяха по-скоро драпирани, отколкото закичени, с плюшени завеси в опушенозелен цвят. Стойките за газеничетата по стените бяха богато украсени, но с липсващи орнаменти. Коженото кресло бе износено по облегалките за ръцете, а кадифето на възглавничката – почти напълно изронено и изтрито. Цветовете на килима бяха отдавна избледняло лилаво, синьо и зелено – доста приятен фон. Имаше няколко картини и едно мото, изписано над камината, със страховито звучащото предупреждение: „ГОСПОД ВИЖДА ВСИЧКО“.
   Дали бяха негови? Със сигурност не бяха; емоциите го опияняваха и той откри, че обръща гръб на сантименталните предмети, усещайки даже нотка на презрение в себе си.
   Стаята изглеждаше уютна и приятна за живеене, но беше някак странно безлична, без снимки или каквито и да било спомени, никакви знаци, които биха могли да му подскажат собствения му вкус. Обхождаше я с очи отново и отново, но все така нищо не можеше да му се стори поне малко познато, нищо не навяваше в него дори и най-бегъл спомен.
Разгледа и спалнята от другата страна. Беше в същия стил – комфортна, но стара и захабена. В средата имаше огромно легло, застлано с безупречно чисти и изгладени чаршафи, стегната бяла възглавница и пухен юрган във виненочервен цвят, с волани по краищата. Върху масивния скрин забеляза доста добре изглеждащ порцеланов съд и кана за вода в него. До тях лежеше красива посребрена четка за коса.
   Прокара пръсти по повърхността. Ръцете му останаха чисти. Мисис Уорли явно беше най-малкото доста добра домакиня.
   Тъкмо се канеше да отвори чекмеджетата и да ги разгледа отвътре, когато през входната врата с трясък влетя хазяйката, държаща поднос с две чинии, от които се надигаше ароматна пара. В едната имаше пудинг „стейк-енд-кидни“, варено зеле, моркови и фасул, а в другата – вкусен пай и яйчен крем.
   — Ето, заповядайте – каза тя със задоволство, поставяйки внимателно подноса върху масата. Монк с облекчение видя приготвените нож, вилица и лъжица, както и чаша сайдер. – Изяжте това и ще се почувствате много по-добре!
   — Благодаря ви, мисис Уорли. – Благодарността му беше толкова искрена; не беше ял качествена храна от... не успя да си спомни.
   — Мой дълг е, мистър Монк, като християнка – отговори тя, свеждайки леко главата си. – А и винаги съм казвала за вас, че ми плащате подобаващо и навреме – никога нито ден по-късно! Сега изяжте това и лягайте. Изглеждате направо смазан. Не знам какво са ви правили, а и не искам да знам.
   — Какво да правя с... – той погледна въпросително подноса.
   — Оставете го отвън до вратата, както обикновено правите! – каза тя с повдигнати вежди. След това го погледна загрижено и въздъхна. – Ако се почувствате зле през нощта, най-добре ме повикайте, ще дойда да ви нагледам.
   — Това изобщо няма да е необходимо. Всичко с мен ще е наред.
Тя пое дълбоко въздух и отрони тежка въздишка, пълна с обезвереност. След това излезе бързо навън и затвори вратата зад себе си със силно щракване. На момента Монк усети каква неучтивост бе проявил. Мисис Уорли му предлагаше да стане посред нощ, за да му помогне, ако има нужда от нещо, а всичко, което той бе направил, беше да я увери, че всъщност въобще не му е необходима. Тя обаче не изглеждаше изненадана, нито пък обидена. Винаги ли беше толкова груб? Плащал ѝ е – тя каза, че той винаги ѝ е плащал в срок и без да издребнява за каквото и да било. Това ли беше всичко между тях? Никаква симпатия, никакви чувства? Просто един квартирант, на който можеше да се разчита, и една хазяйка, която изпълняваше християнската си служба към него, само защото така е възпитана?
   Ситуацията никак не му допадна.
   Насочи вниманието си към храната. Брашното беше пълнозърнесто, но от най-висок клас, а и мисис Уорли явно не бе никак свидлива в порциите. В главата му премина тревожната мисъл за това, колко ли плащаше за всичките тези удоволствия, и докога би могъл да си ги позволява, при условие, че сега не можеше да ходи на работа. Колкото по-скоро възвърнеше силите си и достатъчна част от ума си, за да може да се върне в службата, толкова по-добре щеше да бъде за него. Едва ли можеше да я помоли за кредит, особено след нейните забележки и неговото поведение. Мили Боже, та той не ѝ се беше издължил все още дори за времето, през което е бил в болницата!
   След като се нахрани, Монк остави подноса навън, върху масата на стълбищната площадка, откъдето тя щеше да го прибере. Влезе обратно в стаята, затвори вратата и се настани в едно от креслата, възнамерявайки да погледа малко през прозореца навън, но отпуснат в удобните възглавници и изтощен до краен предел, той неусетно заспа.
   Когато се събуди, схванат от студ и с изтръпнало тяло, вече беше тъмно и той започна пипнешком да се опитва да запали газовата лампа. Все още чувстваше онази силна умора и бе готов да се отправи към леглото, но знаеше, че страхът и изкушението от непровереното преди това бюро биха нарушили и най-бленувания сън.
   Запали лампата над него и вдигна капака. Видя хоризонтален плот с мастилница, кожен тефтер и дузина малки затворени чекмеджета.
   Започна от най-горното вляво и премина през всички последователно. Явно беше доста подреден човек. Намери най-различни квитанции за платени сметки, няколко изрезки от вестници, свързани единствено и само с престъпления, предимно жестоки, и описващи брилянтната работа на полицията относно разследването им, три разписания за железницата, служебни писма, бележка от шивача.
   „Шивачът?“ – замисли се Монк. Ето къде бяха отишли парите му – негодник такъв. Трябваше да погледне в гардероба и да види какъв е вкусът и стилът му на обличане. Очевидно доста скъп, съдейки от сметката, която държеше в ръката си. „Полицай, който иска да изглежда като джентълмен!“ – мислеше си. Изсмя се шумно – „Ловец на мишки, пълен с претенции – това ли съм аз? Нелепа фигура“. Мисълта го прободе и той я прогони отново с доза черен хумор.
   В другите чекмеджета имаше хартия и пликове за писма с високо качество – отново суета! На кого ли пишеше? Видя също червен восък, канап, нож и ножица за хартия и още редица дребни предмети и удобства. Още не беше стигнал десетото чекмедже, когато попадна на дълга лична кореспонденция. Всички писма бяха от един и същ, недобре образован подател, съдейки от формулировката и съдържанието им. Дали само този човек му е писал, или Монк е сметнал за необходимо да съхрани само неговите писма? Отвори първото, ядосвайки се на треперещите си ръце.
Беше най-обикновено писмо, започващо със: „Скъпи Уилям“, съдържащо просто някакви новини, и завършващо с: „твоя любяща сестра, Бет“.
   Остави го обратно на бюрото. Кръглите, грозновато изписани букви все още бяха пред очите му. В този момент Монк се почувства силно объркан, залят едновременно от смесена вълна на неудържима възбуда, странно спокойствие и, може би, малка част разочарование. Всички тези усещания му вляха силна доза адреналин. Имаше сестра! Там някъде съществуваше някой, който го познаваше и който винаги го е познавал; дори повече от това – някой, на когото му пукаше. Монк отново взе писмото, разгъна го рязко, като едва не го скъса, и започна припряно да препрочита редовете. Думите звучаха прямо, добродушно и преливаха от нежност. Нямаше нищо, което да подсказва, че това е отговор на друго писмо. „Няма начин да не съм ѝ писал“ – замисли се Уилям – „да съм демонстрирал подобно надменно пренебрежение“.
Какъв човек беше той? Ако я бе игнорирал, и не ѝ пишеше, то той би трябвало да има причина за това. Как би могъл да си обясни или да оправдае нещо, което дори не си спомняше? Чувстваше се като подсъдим на скамейката, лишен от каквато и да е възможност за защита.
   Изминаха няколко мига, изпълнени с душевна болка, преди да се осмели да погледне адреса. Когато го направи, го заля нова вълна, този път на внезапна и зашеметяваща изненада – мястото беше в Нортъмбърленд. Започна да си го повтаря на глас. Звучеше му доста познато, но не можеше да се сети къде се намира. Наложи се да отиде до етажерката с книги и да потърси атлас, за да погледне в него. В следващите няколко минути не успя да го открие дори и там.     Най-накрая го видя. Оказа се много малко рибарско селище, чието име беше написано със ситен шрифт върху картата, разположено на брега на Северно море.
   „Рибарско селище? Какво прави сестра ми там? Дали е омъжена?“ – Фамилията, изписана на плика, беше Банерман. – „Ами, ако аз самият съм роден там, и впоследствие съм дошъл на юг към Лондон?“ – Отново се изсмя гръмко. Замисли се, дали пък точно от това не произлизаха и неговите претенции? Може би беше просто един провинциалист, син на обикновен рибар, привлечен от стремежа да постигне нещо повече?
   Кога? Кога беше дошъл?
   Шокиран осъзна, че всъщност няма никаква представа на колко години е. Все още не се беше погледнал в огледалото. Защо не го бе направил? Боеше ли се от нещо? Какво значение има как изглежда човек? Усети, че все още трепери.
Преглътна сподавено и взе лампата от бюрото. Влезе бавно в спалнята и я остави върху скрина. Не можеше да няма огледало наоколо, с размер, поне достатъчен му, за да се обръсне.
   Беше върху столчето; ето защо не го бе видял преди това – погледът му беше привлечен от сребърната четка. Остави лампата долу и бавно вдигна огледалото.
   Лицето, което съзря, беше тъмно и доста строго; едро, с леко орлов нос, широка уста с тънка горна и по-плътна долна устна, и стар белег точно под нея. Очите му проблясваха в сив цвят под блещукащата светлина на лампата. Излъчваха сила и мощ. Не можеше да определи годините си с точност. Прецени, че те са в интервала от тридесет и пет до четиридесет и пет.
   Изгаси лампата и се върна във всекидневната, налучквайки пътя слепешком. Пред очите му все още стоеше лицето, което видя в матовото огледало. Не му хареса не толкова самото лице, колкото усещането, че това бе лице на странник, на човек, с когото не е толкова лесно да общуваш.